Във устрема си тананикаш нещо по пътя, който вече си избрала.  Студът изостря твоята надежда и мисълта - докрай да бъдеш цяла.   И в своя тайник спомена зашиваш, а белега под шапката си скриваш. свалиш ли я сред погледите коси ти предизвикваш чуждите въпроси.   А пътя гол е, няма ни тревичка подхлъзнеш ли се - да се хванеш. Лишена от удобните привички, земята ще изровиш, но ще станеш.   Тъй хлъзгава е зоната, която  ще трябва до зората да преминеш, и да посрещнеш необикновено лято след дългата до безизходност зима.   /По мотиви на неизвестен автор/